Четири следобед, адска жега, даже мухите вече ги мързи да летят и са се проснали на бюрото ми прибягвайки от време на време насам натам в опит да избегнат дланта ми. Топло е и ме мързи, толкова ме мързи, че чак ме мързи да ми е топло, дишам едва едва, но не от мързел а от топлина. Гробна тишина.
Четири и една минута звънене тип "на пожар" гръмва в тишината и ме изважда от летаргията. Допълзявам до вратата със сетни сили преборвайки някак мързела. Отварям и изблъсквайки ме нахълтва Тя. Започва да крещи и членоразделничи срещу мен, обезумяла. Неразбирам какво става и гледам с идиотско изражение на лицето. Тя успява някак да събере речта си в едно:
- Тук ли е ... кажи ми тук ли е?
- Кой? - питам аз с още по идиотско изражение.
- Президента глупако - изкрещява ми тя - Кой мислиш, че търся. Тук ли е?
Вземам се в ръце, явно нещо пак е откачила и е по-добре да не я дразня с моята ленивост.
- Защо пък да е тук точно? Не съм го виждал от две седмици. Как реши, че ще е тук?
- Незнам - Поуспокоява се тя след което я каня да поседне така или иначе е вече влязла.
Сяда, тършува си нервно из чантата вади кутика цигари и пали бързо и още по нервно една. Пресягам се за пепелника в това време тя избухва отново:
- Три дни, изчезна!
Подавам и пепелник и я гледам въпросително.
- Приятелчето ти, кой друг. Без да каже нищо, бяхме заедно вечерта на другия ден се разделихме и изчезна.
- Ама как така изчезна? - Имам неблагоразумието да попитам аз.
Следва порой от пъшкания, охкания и нечленоразделна реч. Този път се съвзе по бързо.
- Ами незнам. Не мога да го открия никъде телефонът му е изключен, никой не го виждал или чувал. Даже и специалния номер не отговаря. Ще се побъркам господи сигурно е станало нещо!
"Специалният номер" е всъщност втория мобилен телефон на Web-чето. Този номер е известен само на шепа най-близки хора от обкръжението му. Никога, ама никога до сега не се е случвало то да не вдига, когато го търсят на "специалният номер".
Започнах да се притеснявам и реших да звъна. Наистина телефонът беше изключен. Замислих се, в това време Тя вече показваше признаци на нервна криза.
- Успокой се, ще го намерим - опитах да я успокоя - Сигурно просто нещо му е хрумнало и е изчезнало, знаеш го какво е замаяно.
Вече е бяла като тавана, чудя се дали да и предложа вода или по-добре да извикам бърза помощ преди да е изпънала крака на пода. Решавам да опитам с вода. Близва едва едва от чашата и започва все по-силно и по-силно да трепери.
- Ти ми беше последната недежда - промълвя Тя почти плачейки - Надявах се да е при теб, няма къде другаде да е! Търсих го в тях, търсих го при приятели звънях му, три дни нищо. Просто изчезна от света този човек, дано всичко да е наред, дано нищо лошо да не му се е случило. Божичко, каде ли е? - тук Тя избухна в плач.
Аз честно да си призная никак не ми върви в утешаването на жени. Даже напротив задълбочавам нещата дори повече. Затова реших просто да си замълча. Вярно, много дебилско от моя страна, но реших че и така и така е разстрена и няма нужда да оплесквам нещата повече от това.
Да си кажа обаче, аз също много се притесних Web-чето беше страно изчезнало, толкова страно дори и за него никога не е било. Спомних си няколкото пъти в които е изчезвало по подобен начин, но тогава даваше ясно да се разбере и предупреждаваше, никой да не го търси. И всички знеха, че просто не иска да говори с никого известно време. Но случай като този не е имало до сега.
- Добре - казвам аз - обясни, кажи ми какво стана, кога се видяхте за последно? Къде?
- Ами изпрати ме до нас преди три дни - започна да разказва Тя през сълзи - всичко беше нормално, както много други пъти.
- Добре, нещо преди това или след това, чула ли си нещо, каквото и да е. Казвал ли е, че ще ходи някъде или няма да го има, нещо...? - попитах аз.
- Ами не! Вечерта бяхме в тях, станахме сутринта нищо, нищо не ми е казвал. Дали да не се обадим в болницата да попитаме, ами ако е станала някоя злопулука - Попита тя истерично.
- Чакай - сепна се тя - Сутринта някой му звъня. Тоно така. Звъняха му. Страното беше, че той говори с този някой с недомлъвки, изведнъж погледа му стана ... абе онзи поглед сещаш се.
Не се сетих кой поглед, но ми стана ясно, че е бил странен.
- След като затвори го попитах дали всичко е наред - продължи тя - Той само ми се усмихна и ми каза, че нямало как да бъде по-наред от това и после се държеше всякаш нищо не се е случило. Божее дал някой не му е направил нещо ??? - каза през сълзи Тя.
Тъкмо щях да кажа нещо когато телефонът и ме прекъсна...
- Ало. Господи! Къде си? Луд ли си! Имаш ли идея как се притесних! Боже всичко наред ли е, добре ли си? Какво, чакай не те разбирам! Къде си по дяволите! Каквооо? Не мога да те разбера! Какво да правя там? Кой ъгъл? Ало! Ало! - Тя почти припадна. На път беше да го направи, но някак намери сили да остане в съзнание.
- Какво става? - Попитах аз объркан.
- Това беше той. Каза ми да отида на един адрес довечера точно в 9, да не закъснявам и там имало някакво заведение, щял да ме чака в ъгъла срещу вратата. След това ми затвори.
- Ама добре ли е? Къде е сега? - Вече и аз започнах да се паникьосвам.
- Незнам, нищо друго не ми каза.
Тя взе отново телефона си и явно набра номера на Web-чето.
- По дяволите пак го е изключил - Изкрещя Тя - Моля те, опитай да го набереш.
Набрах го, но телефонът му и за мен беше изключен, явно това беше. Единичен просветък и огромна капка надежда, че Web-чето е живо и здраво, но защо беше тази тайнственост. Какъв адрес? Какво заведение имаше там? Защо в девет и какъв е този тъмен ъгъл?
Даже и не предполагах, че съвсем скоро ще узная отговорите на всички тези въпроси. И ще остана потресен от тях.
- Моля те, ела с мен моля те, не мога да отида сама - каза плачейки Тя.
- Не, не, по-добре не. - Започнах да се дърпам аз, имайки впредвид, че явно ставаше нещо голямо и рискувах да си навлека гнева на Web-чето, което изрично и беше казало да бъде сама.
- Моля те, умолявам те. Ами ако нещо стане, ами ако нещо е станало. Звучеше много странно по телефона, страхувам се. Не мога да отида сама. Не можеш да ми откажеш - каза тя и започна да плаче още по силно.
Какво да правя съгласих се, може би съм мекушав, но не можех да и откажа. Видът и беше много умилителен.
Както и да е. Няколко часа по-късно, след като направих безброй опити да я утеша, или поне опитах, даже и подхъврлих идеята, че Web-чето може би просто се шегува и и е приготвило някаква изненада, при което незнайно защо тя се разплака още по силно ?!? Дойде време и тръгнахме с уговорката да я чакам отвън при всички положения, достатъчно добре скрит от посетителите на мистериозното заведение. Истината е, че просто не исках Web-чето да ме види. Знаех колко ще се ядоса.
...
Пристигнахме. Тя трепереше цялата, но някак намери сили да се добере до вратата.
В заведението цареше сумрак. Хората от персонала бяха намалили осветлението и звучеше лека музика.
Нямаше много посетители в тъмният ъгъл срещу вратата седеше човек, по скоро имаше силует, който издаваше че там седи човек. Издаваха го също и двете ръце подпрени на масата, които се осветяваха от спота на тавана. В едната имаше запалка която танцуваше между пръстите а в другата незапалена цигара. Тя се приближи плахо до масата. Опита се да разпознае силует в тъмното и с тих глас попита:
- Ти ли си?
Отговорът се забави, всякаш нарочно за да нажежи допълнително атмосферата.
- Закъсня с 10 мин - чу се гласчето на Web-чето - Седни имам да ти кажа няколко неща, по скоро дори и да ти покажа.
Тя седна, огледа се и тъкмо щеше да каже нещо, когато Web-чето запали цигарата която въртеше в ръката си. Пламъчето на запалката освети лицето му. Тя се стъписа. Две потъмнели като катран очи я гледаха от тъмният ъгъл, това не бяха очи на човек а на звяр. Звяр, който всякаш всеки момент щеше да се хвърли върху нея и да я разкъса. Лицето на човека отсреща беше изкривено в страховита гримаса. В този момент пламъчето изчезна и пак настана тъмнина.
Тя се изплаши страшно много. В събеседникът си не видя онова момче, което толкова много пъти и беше казвало, че я обича с наивна детска усмивка на мечтател. Онова момче, което няколко пъти пробуждайки се нощем, виждаше замечтано да я гледа. Не. Срещу нея стоеше човек, който по скоро напомняше на масов убиец психопат. Опита се отново да каже нещо, но Web-чето я прекъсна.
- Какво прави тези дни? Забавлявали се?
Тонът беше толкова леден, че можеше да заскрежи всичко наоколо.
- Не не ми казвай, няма смисъл да се занимаваме с глупости. Да приключваме на-бързо.
Изведнъж в тъмнината нещо светна. Това беше телефонът му. Той натисна няколко копчета и го бутна пред нея посочвайки и го с ръка. Тя го взе, погледна, след което се разтрепери и цялата пребледня. Незнайно как, незнайно кой и от къде, беше запечатъл момента в който тя беше в прегръдките на друг.
Това се случи преди седмица на едно парти, с Web-чето бяха се скарали за нещо и тогава тя реши да си отмъсти. Да, истината беше, че тя преспа с това момче и съжеляваше за това. Не искаше нещата да се развият по този начин. Но не можа да спре събитията, които се случиха, след невиният на пръв поглед танц.
- Има и още интересни моменти - Отново разцепи мрака ледения глас на Web-чето - Но мисля, че ти достатъчно добре знаеш какво се случва по нататък.
- Аз... Не... Виж... - думите излязоха от устните и в объркан ред.
- Млъкни... Каквото и да кажеш просто е твърде късно и няма смисъл - отсече Web-чето
- Но... не е това... аз просто... - опита се да продължи Тя.
Web-чето се изправи изтръгна телефона от треперещите и ръце. Тя се опита да го хване за ръката. Да го спре. Но той прибра бързо ръката си. След което извади от джоба си нещо хвърли го на масата. Обърна се към нея и и каза с още по леден глас:
- На обществено място сме а ти си голямо момиче, за което обаче не съм сигурен, не прави сцени - направи една крачка, обърна се и продължи - Човек става пълноценен, тогава когато може да поеме последствията от свойте действия. Ти явно не можеш.
След което се насочи към вратата.
...
Излезе от заведението и се насочи право към мен, всякаш ме беше гледал през цялото време. Незнайно как знаеше, че съм там паркирал зад един голям храст. Качи се в колата и на моя учуден поглед отвърна с заповед издадена с най-страховития тон, който не бих и дори очаквал от него:
- Карай!
Така се вцепених, че даже и не попитах на къде. Просто подкарах на някъде и аз незнаех на къде.
Web-чето подпря с ръка главата и се загледа през прозореца. Не смеех да попитам нищо, нито пък да кажа нещо. Такъв смразяващ вид имаше.
Изведнъж излязох на булеварда до градината и Web-чето изкомандва:
- Спри тук!
След което слезе и след малко потъна в тъмнината на дърветата...
