От доста време насам не бях виждал и чувал Web-чето (може би сте се досетили, все пак нито един нов пост!), но днес имах честта да го видя, или по скоро да бъда прегазен от него. Така се бе забързало милото, че дори и след като се блъсна в мен не ме позна.

- Ей Web-че къде бе, мушморок? Ще минеш отгоре ми и даже няма да ме поздравиш!

На този ми коментар, то се се сепна измънка нещо неразбираемо и реши да си плюе на петите. Аз обаче като стар агент го завлачих към най-близкото кафене, ама на жилаво животинче. Дърпа се и се опитва да се измъкне:

- Ъъъ ама аз сега много бързам, по работа, такова, айде ще ти се обадя да се видим като съм свободен!

От мен да знаете приложи ли ви тая стратегия 100% се опитва да се измъкне от вас и да ви прати по дяволите. Ама аз нали му знам номерацата и не го пускам а си го влача със себе си. Дърпа се, дърпа се, маха с ръчици, но като видя че няма отскубване и се предаде. Замъкнах го аз в кафето настаних го на един стол в едно кьоше и му казвам:

- Разправяй сега. Къде се губиш толкова време и какво правиш?

И така:

Часът беше 6 сутринта, Web-чето беше будно, даже вече беше станало и се разхождаше напред назад. Необичаен за него час все пак нали е ленивец и то голям, нещо голямо ще да е, за да стане толкова рано. Разхождаше се все по-трескаво и все по-енергично, когато изведнъж спря и погледна в огледалото. Не забеляза избухналата си прическа нито вида си. Не. То гледаше не просто огледалото, гледаше някъде там зад него, зад стената, зад банята на съседите, която беше зад стената, зад паркинга със всички онези коли чакащи и готови за потегляне в 6 сутринта гледаше зад блока... Някъде там в безкрая се рееше погледа му. Какво виждаше ли? Виждаше изгрева. Небето беше синьо-виолетово когато първият лъч на слънцето го озари и започна да стопля замръзналата от нощният студ земя, изведнъж блеснаха хиляди снопчета светлина небето се озари, грееше слънцето пръсакше лъчите си и стопляше изстиналия свят. Но това не беше слънце, не точно, не и в главата на Web-чето това беше тя. Идеята. Ярка, блестяща, стопляща и чиста, като слънчев лъч. 10 мин по-късно Web-чето вече беше върнало съзнанието си пред огледалото и сега видя на какво прилича. Леко се ужаси и се втурна да се оправя. 15 мин по късно изтъпан и зализан седна да закусва. Очите му бяха по-мътни и тъмни и от амазонско блато, не, не от препиване, нещо се въртеше в главата му и то не ендо а мнго неща. Ако нормалният човек сутрин мисли само, как да не пльосне филийката с конфитюр върху току що изгладената си блузка, то през главата на нашето геройче прехвърчаха хиляди идей. Точно както лъчите на слънцето, стрелкаха се на посоки с бясна скорост, но всички те бяха породени от голямата ранно сутрешната идея тя бодеше като огромен трън и същевремено някак стопляше и бе нежна. Web-чето приключи с закуската и хукна, даже съседа който по това време тичаше за здраве около блока, се учуди че го вижда по това време, все пак последният път когато го беше видял толкова рано сутрина беше преди 3 години. Та съседа така се изненада, че едва не се спъна, поздрави го, но то не отговори, сякаш не ходеше а летеше и то с невероятна скорост. През деня не беше на себе си, не му направиха впечатление нито дразгите ммежду колегите му, нито кряъците на шефа. Даже не му направи впечатление и каква формичка бяха образували дъждовните капки върху прозореца.

Това продължи почти през целият ден, с всяка изминала минута очите му потъмняваха все повече и повече в един момент стигаха даже и до черно. В късният следобяд колегите му усетиха, че нещо не е наред. Спряха да работят зазяпаха се в него и си шушукаха. Web-чето не ги забеляза, когато в един момент се изправи, погледна в далечният край на офиса и очите му се избистриха като планински поток, чист и свеж. Настана гробна тишина, всички бяха вперили поглед в него. Очакваха да каже, да направи нещо. Изведнъж сякаш засия, погледан ги с весел и закачлив поглед, после отново седна и без да каже нищо започна да се смее, по детски с едно сладко пискливо гласче. Смеше се всякаш е дете заровило се в пясъчника, всякаш беше не в офис ами на някоя горска полянка и тревата го гъделичкаше по босите краченца.
Всички го гледаха учудено, но никой не смееше да каже дума, стреснати бяха от това което се виждаше някой даже си помислих че от толкова кодове съвсем е откачило милото.

Те всички грешаха. Не беше се побъркало, не беше даже и надрусано. Просто идеята от сутринта най накрая го докосна, то я пое в ръцете си погали я и тя като малка фея запърха покрай него сияеща нежна и красива. Час по късно Web-чето вече беше в къщи, отвори черното тевтерче и започна да търси, после започна да звъни. Трескаво обясняваше нещо, после затваряше набираше друг номер и пак започваше да обяснява трескаво, като през цялото време на лицето му сияеше усмивка.

Тук нашият разговор беше прекъсант от телефонно позвъняване, Web-чето вдигна избърбори нещо, събра си нещата остави ми пари за сметката и хукна. Доката се опитвах да го спра ми извика през рамо:

- Обади се утре да довършим, съжелявам но наистина закъснявам ...

Останх да размишлявам. Какво пък чак толкова му е хрумнало, че с такова вълнение ми разказваше... странно като го познавам какво изчанчено същество е, може да е открило нов термоядрен синтез.